Обикновено хората приемат спомените си като нещо прекрасно и се стараят да имат колкото се може повече. И разбира се, в повечето случаи са прави. Но монетата винаги има две страни.
Случвало ли ви се е, когато си спомните за нещо, дори и то да е било едно от най-прекрасните в живота ви, то да ви натъжи. И да ви натъжи до толкова, че самият спомен да ви донесе повече негативни, отколкото положителни емоции?
На мен ми се случва постоянно. Затова напоследък доста често се замислям дали спомените всъщност са хубаво или по-скоро лошо нещо. Да, всеки има и хубави, и не толкова приятни спомени. Но лошите е сякаш по-лесно да прогоним, защото не носят нищо хубаво. Но с хубавите спомени е по-различно. Те хем ни натъжават, хем това някаква "сладка" тъга за нещо отминало, което няма да се върне.
И да, известна и банална е фразата " Не плачи, че е свършило, усмихни се, че се е случило", но дали е съвсем така? Няма ли да е по-добре да изживеем своя миг щастие и да го забравим, спомняйки си единствено, че сме били щастливи? Не е ли много по-болезнена тъгата за това, което ни е накарало да се усмихнем, но никога няма да върнем? Не е ли това страдание - да копнееш да задържиш своя миг щастие, но да знаеш, че не можеш?
Мен спомените ме натъжават ужасно много. Може би защото съм носталгична личност, или не знам защо. Но честно казано, ми се иска да не помня почти никой от хубавите моменти, които за мое съжаление, си спомням в подробности.
SEO
Няма коментари:
Публикуване на коментар